Буховският манастир "Св. Архангел Михаил" е основан през 16 в. Константин Иречек споменава манастира като част от Софийската Света гора и го нарича „Св. Архангел Буховски”. Той бил богат манастир с много имоти. В края на 18 в. обителта е ограбена, опожарена от кърджалийски орди и запустява. Възобновявана е през 1855 и през 1882 г. В манастира се е укривал Васил Левски, гост е бил и Васил Друмев, духовен настойник на българския народ. Любопитен момент от историята му е краткият престой на княз Александър Батенберг през 1886 г., когато той е детрониран и отведен там за две нощи. Сто години по-късно жители от Бухово реставрират килията, в която е пребивавал князът. Сегашните манастирски постройки са от втората половина на 19 в.

Буховският манастир „Св. Арх. Михаил” представлява комплекс от еднокорабна, едноабсидна църква с притвор, жилищни и стопански сгради. Понастоящем в него няма монаси или монахини, а църквата е заключена и се отваря само на големи християнски празници. Комплексът е поддържан, макар че повечето сгради са много стари и се нуждаят от основен ремонт.
Храмовият празник на манастира е на 8 ноември - „Св. Арх. Михаил”(Архангеловден), като след литургията сутринта се дава курбан.

Според предания Бухово съществува от 4 в., от времето на налагането на християнството като официална религия. На мястото на манастира „Св. Мария Магдалина” се е намирала лятната резиденция на император Константин, а в съседство имало манастир. Манастирът e оформен като част от Софийска Света гора към 1430 г. и е имал голяма църква. Турските завоеватели нeколкократно го разрушават, като последния път във величествения храм (25м х 40м) са изгорени над 300 души християни - мъченици. През 1881 г. местните жители, които помнят разказите за масовото клане, построяват църква върху останките от старата базилика. Тук редовно се организират събори и се дават курбани. През 20-те години на 20 в. манастирът е възобновен.

Понастоящем Буховският манастир „Св. Мария Магдалина” не е действащ, в него няма монаси или монахини. Църквата е малка, еднокорабна. Освен нея в двора на манастира има стара дървена камбанария, жилищна и стопански сгради, които се нуждаят от реставрация. В църквата рядко има служба и се отваря само на големи християнски празници, както и за храмовия празник на 22 юли - денят на св. Мария Магдалина.

Сеславският манастир е основан по времето на Второто българско царство. Според предания боляринът Сеслав стои в основата на създаването му. Той владеел крепост недалеч от манастирската обител, която по-късно била разрушена от турците и заедно с нея западнал и манастирът. Жителите на с. Сеславци възобновили манастира в края на 16 - началото на 17 в. и го посветили на св. Николай Чудотворец. Приема се, че манастирската църква „Св. Никола” е построена и изписана през 1616 г. с доброволните дарения и труд на хората от близките села. Църквата била най-голямата от манастирските храмове в околността в този период, с размери 16 на 6,80 м. Тя е еднокорабна, едноабсидна, с притвор, с обширно вътрешно пространство и е изцяло изографисана. Стенописите в нея са изключително ценни и запазени до днес. Открити са три живописни пласта, като най-добре е запазен този от 1618 г., дело на именития български книжовник и художник Пимен Зографски. Изображенията представят сцени с библейски, евангелски и митичен характер и поучителни сюжети. В олтарната абсида са образите на Богородица с двама архангели. На южната и северната страна са разгърнати христологичните цикли - "Рождество Христово", "Възкресение" и "Слизане в ада". По-надолу се открояват образите на софийските мъченици - св. Георги Нови Софийски и св. Никола Нови Софийски, дело на самоковския художник Коста Вальов от 19 в. На западната стена е композицията, представяща родословното дърво на Христос - Корен Йесеев. Стенописите са били придружени с обстойни текстове на български език, единствени по рода си в нашите земи, поради което имат голяма палеографска стойност. Манастирът бил духовен и културен център и поддържал буден духа на българите от този край.
В началото на 19 в. Сеславската обител е опустошена от кърджалийски набези и запустява. През 1832г. е възстановена от игумена Харитон. През 50-те и 60-те години на 20 в., когато се разработват мини "Бухово", на територията на манастира действа уранов рудник. Достъпът до обителта е забранен и той потъва в безстопанственост и забрава.

Понастоящем Сеславският манастир е изоставен, но достъпът до него е свободен. Единствената запазена сграда е църквата и в нея може да се палят свещи и да се правят служби.

Кремиковският манастир е основан по време на царуването на Иван Александър (1331 – 1371 г.) върху останките на изчезнало средновековно селище. Първите сведения, че в него тече интензивен живот, са от края на 15 в. През 1382 г., когато османските нашественици завладяват София, манастирът е разрушен, заедно с близката крепост в местността „Градището”. Въздигнат е отново през 1497 г., когато боляринът Радивой с помощта на софийския митрополит Калевит възобновил порутената църква "Св. Георги". Тя е разположена в центъра на манастирския комплекс и е от широко разпространените по българските земи през 13-14 в. църкви - малка, еднокорабна, едноабсидна, покрита с полуцилиндричен свод. Стенописите в нея са направени веднага след построяването й в традициите на църковната живопис от българското средновековие. Разлики в стила и похватите показват, че фреските в предверието и тези в самата църква са правени от различни зографи и по различно време. Вероятно храмът е пострадал при земетресение и е възстановен през 1503 г. Друг ктиторски надпис от 1611 г. съобщава за обновяване и преизографисване на църквата. Между 1670 и 1750 г. Кремиковският манастир е разрушен и запустява. През 1799 г. той отново е въздигнат и се превръща в най-богатия манастир в Софийско.
През Средновековието и Възраждането манастирът e просветен и духовен център, в който се преписват богослужебни книги. През 1497 г. там е създадено прочутото Кремиковско евангелие по заръка на митрополит Калевит. В библиотеката на манастира е съхранявано евангелие от 1579 г. от поп Йоан Кратовски, както и триптих с поменик от 16 век. Понастоящем те се намират в Националния църковен историко-археологически музей при Св. Синод. В църквата има ценен дървен иконостас от 17-18 в. Обителта пази мощи от загиналия за христовата вяра през 1515 г. Георги Нови Софийски, канонизиран за светец - нетленна кост, обкована в злато и сребро и положена в мощехранилница, върху която е отбелязано „Кремиковци, лето 1593”. Кремиковският манастир е бил убежище на борци за националната ни независимост. След разгрома на Ботевата чета тук се приютява вторият знаменосец на четата – Димитър Стефанов-Казака. Лобното му място е до обителта, там е и гробът му, на който през 1912 г. е издигнат скромен белокаменен паметник, обявен за паметник на културата през 1979 г.
След Освобождението в Кремиковския манастир се заселват монахини бежанки от Малешево, Македония. През 1907 г. е завършена и осветена нова голяма църква "Покров на Пресвета Богородица" - внушителен храм с красиви дърворезби и чудотворна икона на Света Богородица. До началото на 50-те години на 20 в. Кремиковският манастир е женски, а монахините се занимават с отглеждане на животни и земеделие. След това в сградите на манастира са настанени военни части, които останали тук осемнадесет години. През 60-те години на 20 в., военните си отиват и в манастира се настаняват работници строители. През 1970 г. част от монахините се връщат и заварват пълна разруха. Една от тях, Иустина, се грижи за манастира почти 60 години. След смъртта й през 1993 г. е заменена от игуменка Хиония.

Манастирът е действащ и сградите в него за добре запазени и поддържани. Отворен за посетители всеки ден, той е най-популярният обект в северната дъга на Софийска Света гора.

Предполага се, че манастирът е основан през 13 век. При турското нашествие в края на 14 в. манастира е разрушен. От запазен надпис над вратата на манастирската църква личи годината 1597, когато се предполага, че тя е обновена. Църквата е малка, еднокорабна и едноабсидна постройка, с голям притвор и без купол. Стенописите са дело на монаха Пимен Софийски, изографисал много черкви и манастири в България.
Разрушаван и опустошаван многократно, манастирът „Св. Димитър” е възстановен отново през 1848 година със средства на жители от околните на Подгумер села - Курило, Гниляне, Кумарица, Желява и др. Тогава за последен път църквата му е изписана. Останалите манастирски сгради и приписките по църковните книги са от средата на 19 в. Тук е пребивавал Васил Левски при обиколките му из Софийско. През втората половина на 20 в. Подгумерският манастир е превърнат в болнично заведение.
През 16 и 17 в. манастирът бил едно от книжовните огнища в Софийско, в него е имало богата библиотека, а някои книги и документи са били писани от обитаващите го монаси. Манастирът е съхранявал екземпляр от първото издание на Софрониевия "Неделник" ("Неделно поучение"), отпечатано в Рим през 1806 година. През 1897 г. в манастирската библиотека все още се пазела и книга за всичките празници през дванадесетте месеца на годината (Миней).

Понастоящем Подгумерският манастир не е действащ и достъпът до него е практически невъзможен поради това, че се намира в двора на психиатрична клиника.

Легендите разказват, че Курилският манастир е един от най-старите в Софийската Света гора, основан още по времето на Първото българско царство близо до старата крепост Белиград. При османското нашествие Курилският манастир е разрушен заедно с крепостта. Според предание, в манастира са престояли мощите на св. Йоан Рилски при пренасянето им от Търново в Рилския манастир през 1469 г. В продължение на два века населението на околните села почитало светото място и лековитото аязмо в близост, и славело паметта на рилския светец. Надпис в преддверието на храма съобщава, че през 1593 г. със средства на жителите от околните села върху основите на старата църква бил изградена нова, посветена на св. Йоан Рилски и изписана през 1596 г. вероятно от известния живописец Пимен Зографски. Тя е еднокорабна, едноабсидна, с два притвора, полуцилиндрично засводена. От този период са оцелели стенописът "Успение Богородично", както и образите на св. Панталеймон, на св. Константин и св. Елена в цял ръст. По времето на игумен Викентий през 1816 г. църквата отново е изписана. През 1830 г. към нея се пристроява вътрешно преддверие, в което е изписан образът на патрона – св. Йоан Рилски. Българският светец е включен към композицията Моление (Дейсис), редом с Исус Христос, св. Богородица и св. Йоан Кръстител. В изграденото през 1849г. външно преддверие интерес представляват сцените „Изгонването от Рая" и "Възнесение на пророк Илия". В манастира се съхранявали някои ценни реликви, като Куриловското евангелие, печатано във Влашко през 16в. и голям каменен свещник с надписи от 1597г. (и двете сега са в Църковния историко-археологически музей в София). Свещникът е дело на майстор Вучо Радивоев от с. Кремиковци.
Курилският манастир бил духовно и просветно средище, в него е имало килийно училище. В началото на 20 в. манастирът е бил девически и обитаван от 45 монахини, които развивали просветна и културна дейност, продавали книги, песнопойки, икони. В манастира имало печатница, и се издавала християнска литература и списание „Християнка”. Той бил действащ до към 50-те години на 20 в., когато няколко сгради от него са взети за психиатричната клиника в съседство. През 1983 г. тук починала и последната монахиня - Ливия, погребана в двора на обителта. Манастирът отвори врати отново след промените през 90-те години на миналия век.

Курилският манастир е действащ и от 2011 г. в него постоянно служи и живее йеромонах Нектарий. Храмовият му празник е денят на св. Йоан Рилски Чудотворец - 19 октомври.

Църквата „Св. Николай Чудотворец” е построена през 1928 г. на територията на гробището на тогавашното село. Според народната вяра това било направено за да могат живите и мъртвите да празнуват заедно. След насилствената смърт през 1944 г. на свещеника на църквата, тя престанала да действа. След 1992 г. за кратко е имало служащ свещеник. Редовните богослужения в църквата са възстановени през 2003 г. Тогава, тържествено е внесена в храма донесената от Света Гора чудотворна икона на Св. Богородица. Тя е изработена от трима атонски монаси и е копие от българския скит в Атон "Достойно есть". Покрита е със сребърен обков и е осветена в манастира "Св. Пантелеймон" на Атон. Чудотворната икона на св. Богородица се изнася всеки петък от храма за светата литургия и на празниците. Иконата привлича в храма много поклонници. След станалите многобройни чудеса пред нея, както и по случай 10-годишнината от донасянето й в Бухово, през 2009 г. е издадена книгата „Достойно есть” - 10 години иконата в гр. Бухово”.

Църквата е отворена всеки ден за посетители. В нея служи енорийски свещеник Емил Михов. Всеки петък от 16 ч. се отслужва акатист (богослужение с песнопение) пред Светогорската чудотворна икона. Храмовите празници са на 6 декември- „Св. Николай Мирликийски Чудотворец” и на 11 юни – „Св. Богородица – Достойно есть”.

Сеславци е старо дервенджийско селище, със специални привилегии през османския период, което му е позволило да има самостоятелна църква още през 15-16 в. Първоначалният градеж на църквата „Св. Архангел Михаил” е от именно от този период. През следващите векове са правени допълнителни преустройства, като последните строително-ремонтни дейности са от 20 в.

Първоначалният план на църквата е характерен за периода на средновековието в този регион. Тя е малка, вкопана в земята, еднокорабна, едноабсидна църква, с полу-цилиндрично засводяване и таван, обшит с летви. Най-ранната средновековна част на църквата е с масивни каменни зидове. През 80-те години на 20 в. църквата е измазана отвън в бяло.

Стенописите в храма са с висока художествена стойност. Интересно е иконографското изображение на патрона на църквата св. Арх. Михаил. В олтара има части от стенопис, изобразяващ Богородица Ширшая Небес, Благовещение, Възнесение Христово. На северната стена на храма върху стенописите са изобразени светци-воини. Иконостасът е от 18 в. и има изящна дърворезба.

Църквата е действаща и е отворена за посещение. В двора на църквата може да се види една от стените със запазани части от степописи на старата енорийска църква.

Заради типа на църквата „Св. Параскева” се предполага, че тя е строена скоро след тази в Кремиковския манастир, т.е. в началото на 16 в. Стара легенда, запазила се през вековете разказва, че по време на османското владичество църквата е била затрупана под земята, но продължила да действа. Доказателство за това, че църквата е стара, е каменен свещник с надпис 1597 г., намиращ се понастоящем в Църковно-историческия музей в София. Изработил го е майстор Вучо Радивоев от Кремиковци, който е автор и на свещника в Курилския манастир.

В изграждането на църквата могат да се различат няколко строителни периода. Най-стар е наосът – еднокорабен, едноабсиден, с двускатен покрив. Абсидата е полукръгла и има рядка форма за църквите по нашите земи. Първоначално църквата не е имала прозорци и се е осветявала от два отвора. През средата на 19 в. са избити два прозореца. В преписка в една от църковните книги има сведение за авторите на стенописите. Там се посочва, че през месец декември 1858 г. даскал Коста Вальов, майстор иконограф от Самоков, изобразил църквата със сина си Никола. Те били от големия зографски род - Доспейския. Наосът на църквата е покрит изцяло със стенописи, от един и същи период. От светците са изографисани най-популярните мъченици, войни и лечители. Образът на св. Йоан Рилски е на най-видно място. Иконостасът е без украса, а пред него има два каменни свещника с надпис върху единия от 1929 г. Църквата е претърпяла няколко преустройства, като в началото на 20 в. на западната страна е прибавен притвор.

През 2004 г. е извършено частично почистване на стенописите от реставратор, но и днес има много пукнатини в стените и църквата се нуждае от укрепване. Стенописите се нуждаят от реставриране, за което има утвърден идеен проект от 2005 г.

Параклисът „Свети Спас” е построен през 1997-98 г. на мястото на старо оброчище. Заслугата е на местни жители, които са помогнали с финансови средства и доброволен труд. Параклисът е с площ около 30 кв. м. и е изграден с „локорски камък” от местни зидари. Иконостасът е от черешово дърво и има много икони.

Параклисът е действащ и отворен за посетители. Стените и купола още не за изографисани. Към настоящия момент там има символична „камбанария” и нестандартна камбана. В близост до параклиса е изградена чешма от камък, пак дар от местните жители. Храмовият празник на параклиса - 40 дни след Великден се празнува събора на селото, когато в двора на параклиса се стичат жители и гости на Локорско.

Енорийската църква на с. Локорско „Св. Николай Чудотворец” е използвана и като гробищен храм. Най-старата част на църквата датира от 1831 - 1833 г. Първоначално тя е била еднокорабна, едноабсидна, с притвор, заделен от пространството на наоса чрез арка. По-късно е прибавен почти квадратен притвор, който според датировката на стенописите е от 1866 г. Градежът на стените е масивен, а покритието паянтово.
В олтара има стенописи, датирани от 1835 г. През 1868 г. са изписани северната стена на наоса, стените на вътрешния притвор и източната стена на новия притвор.
Вероятно трапезната е изградена в 1896 г., която дата е изписана върху една от вратите.
Иконите върху стените на църквата са дело на самоковските зографи - Коста Петрович Вальов и Димитър Христов Зограф. Според някои автори, част от стенописите принадлежат на български живописец Тома Вишанов, известен като Молера, основоположник на Банската художествена школа.
Поп Стоил, първенците на с. Локорско и някогашното настоятелство на храма поставят кована орнаментирана розетка на вратата от предверието на храма с текст: "1896г. - на Стоте", по случай стогодишнината от рождението на руския император.

Понастоящем църквата е полуразрушена и достъпът до нея е много труден.

Църквата „Света Петка” е построена преди Освобождението на България от османско владичество, през далечната 1869 г. Тя е част от Софийската Света гора. Църквата е много красива - каменна, вкопана в земята. Иконите и стенописите са реставрирани, но се нуждаят от допълнителна реставрация.

Църквата e отворена всеки ден за посетители. Всяка година на храмовия празник на църквата - „Св. Преподобна Параскева” (Петковден) - 14 ноември, жителите на с. Войнеговци почитат света Петка, защото вярват, че светицата бди над селото. Пред храмовата икона поставят дарове и цветя, палят свещи.

Идеята за построяване на църква възниква през 2000 г. и през следващата година е сформиран инициативен комитет, който подава необходимите документи до Столична община за безвъзмездно учредяване право на строеж на БПЦ. През 2002 г. инициативният комитет прераства в Църковно настоятелство за изграждане на храм в селото. През 2003 г. местният отец прави първата копка. Основни дарители са две семейства от Подгумер. През 2007 г. дарителите поемат изцяло изграждането на храма, направата на иконостаса, обзавеждането, с което стават истински ктитори на храма.
Църквата „Вси Светии” е красива бяла постройка с квадратура 60 кв.м и купол. Построена е на възвишение, в непосредствена близост до кметството в центъра на селото. На 15.05.2010 г. храмът е осветен и открит от Негово Преосвещенство Знеполския епископ Йоан, след три години усърдна работа от страна на църковното настоятелство, дарители и кметска управа. В Светия престол на храма са вградени мощи на св. мъченик Трифон. Предстои довършване на зографията и изписване иконите на иконостаса, за което се набират средства.

Църквата е действаща и е отворена за посещение всеки ден. В нея служи енорийският свещеник протойерей Димитър Генчев. Храмът е посветен на Вси светии, тъй като в деня на почитането им се пада съборът на селото, наричан "Пресвета", който се чества първата неделя след християнския празник Петдесетница.

Църквата „Успение Богородично” се намира в гробищния парк на кв. Курило.
До църквата се намират основите на стария храм от 8-9 в., който е бил посветен на “Вси светии” и е разрушен при прокарването на железопътна линия. Това е най-старата църква, запазена в този район.

Днешната църква "Успение Богородично" е била малък параклис към старата църква. През 1939 г. той е удължен и разширен от VІІ-ма трудова дружина. Днешната църква е еднокорабна базилика с каменна зидария и с камбанария. Осветена е през 1942 г. от Екзарх Стефан.

Църквата е действаща, отворена всеки ден за посетители.
Храмовият празник е на 15 август - Успение на Пресвета Богородица. В чест на Христовата майка в двора на църквата се събират много богомолци и се дава курбан.

По време на Възраждането населението на Кумарица не изостанало от общия реформаторски дух на нацията. С цената на много злато кумаричани измолили решение за построяването на църква. За възникването на селището Кумарица няма писмени документи. За заселването и произхода на имената на с. Кумарица и с. Славовци се разказва в стара легенда. Според нея първите заселници тук били славяни, което се приема за достоверно от учените. Един керван от тях се движел по римския път за Сердика, воден от своя старейшина Кумарич. Той искал да се засели в околностите на града. Когато спрели да пренощуват, Кумарич който вече бил стар и болен, починал. Новоизбраният старейшина решил да остане и така основал селището Кумарица. Един славянски род се отделил и се заселил по-настрани. Така се е образувало по-малкото селище Славовци, което получило името си от родоначалника – Слава. Съществува и друго предположение, че първите жители на селището са били преселници – кумати, откъдето идва и името – Кумарица. Това обаче се оспорва, защото куманите са минали по тези земи през 15 век, когато тук вече е била построена християнска църква от местното население. Старият храм „Св. Николай” бил строен през Второто българско царство, но разрушаван три пъти.

Храм „Св. Троица” е построен през 1904-1906 г. на мястото на разрушената стара църква и е резултат от обединените усилия на жителите на квартала, които са помогнали както с доброволен труд, така и с финансови средства. До днес са запазени книгите с имената на дарителите.

Църквата представлява трикорабна базилика построена от тухли, с площ около 200 кв. м. Иконостасът е автентичен, с дърворезба и оригинални икони. Храмът няма стенописи. Камбаните са оригинални, но за съжаление камбанарията се руши.

Храмът е отворен в неделя и на църковни празници, защото само един свещеник обслужва няколко населени места. Църковната сграда е в добро състояние, с изключение на камбанарията, която се руши.

Църквата разполага с двор с площ 3 декара, който е ограден и озеленен.
Жителите на кв. Кумарица имат желание да построят магерница в църковния двор, която им е необходима за приготвяне на курбани на християнски празници.

Църквата „Възнесение Господне” („Св. Спас”) в с. Кътина е построена през 1841 г. Потвърждение за това е ктиторският надпис, сочещ братята Дренъо и Вълчо като дарители на средствата за построяването ѝ. Двамата братя са смятани за родоначалници на двата най-големи рода в Кътина. Днес техните имена носят кварталите „Дреньовци“ и „Вълци“. Църквата е издигната вероятно върху останките на по-малък стар православен храм, чийто останки личат и днес около камбанарията на църквата.

Църквата е нова, осветена с празничен водосвет на 30 май 2010 г. В храма са положени мощи на св. мчк Трифон. Строежът на храма е започнал през 1998 г. по инициатива на Крум Крумов, кмет на Кътина в периода 1995-1999 г. Строителството продължило близо 12 години. Църквата е издигната с помощта на Софийската митрополия, на местната управа и с доброволните дарения на жителите на с. Кътина, както и на фирми, отпуснали средства за строежа. Изградена е върху руините на стар параклис, намиращ се в края на селото и построен от местните жители по време на турското владичество по нашите земи. Хората го наричали „манастир”.

Църквата е отворена само в неделя и на християнски празници. Храмовият й празник е на 9 март - Денят на Светите 40 мъченици Севастийски.